Близо – далече, по-далече, най-далече…
Забързани в ежедневните светофари, мокри улици, непознати хора, опашки, клаксони, улични котки, разговори с други непознати, фейсбук, който не е вече толкова личен, а някак служебен, което прекарва времето ти не в спомен и усмивка, а в досада и задължение, когато се приема за нормално да си все зает, да не виждаш близките си, понеже нямаш/т време и от моментите, когато си разочарован, че се случва, се стигне до моментите, когато всъщност времето е минало.
Когато от зима стане пролет и това, което напомня за смяната на сезона е липсата, която чуваш, че имат към теб. И се питаш, как се стигна до тук и защо продължава моя глас да трепери и да не ми се разбира дума, а отсреща да не е такова, каквото…
Различни нива на чувствителност. И липса. Явно.
Клишето на деня, в което се оказва, че вярвам:
Отделяйте време, за хората които обичате, иначе времето ще ги отдели от вас…!
Далечно ми е. Далечна съм. И мин.време беше…