Зелено. В очите ми. И по дърветата.
Колко малко понякога трябва да имаш и да дадеш, за да накараш времето да спре. Онова споделено и снимано време, което остава, за да напомни за себе си пак. Някой ден. Някъде.
Обичам пътуването. Свален прозорец, музика, странично огледало, ръцете ни на скоростния лост, обща чаша кафе, десен профил до мен, път пред нас, София зад нас… Харесвам онези стари дрехи, които винаги носим пак. Онези пуловери, които никой вече не носи, но всеки има и си носи в студените вечери. Дебелите юргани, които никой вече не си купува, но всяка къща пази в шкафа пак за онези студени вечери. И домашната закуска, която не пропускаш, макар че не закусваш. И кафето на терасата. И всички онези жужащи, скърцащи, малки неща, които дишат навън и ги чуваш.
Всички онези малки къщи, сгушени една в друга. Всичките тези дървета и всичките тези нюанси на зелено. Светло, тъмно, почти жълто, почти кафяво, различно зелено, искрящо, бледо, но все зелено и все пред теб. И все по дърветата. И всички птички, мухички и цветя. И прав път, и мост, и река. И така с дни… Четири дни далече и заедно, за да сме близо и заедно…
май 12th, 2010 at 15:43
Зеленото в очите ти е още по-зелено в зеленината на гората. Но го харесвам и, когато отразява синевата на друго пътуване. Още малко и до него.
май 13th, 2010 at 14:12
Морското синьо отива на много очи. И не само на няколко определени, а на едни конкретни, но това го знаеш и без да те гледам в очите.
ноември 29th, 2010 at 12:43
Нека е зелено!Топло зелено!Слънчево зелено!Целунато зелено!
Пътуване към себе си.
ноември 29th, 2010 at 13:00
Само чрез себе си успявам да пътувам и извън мен. И пътувам.