Нямам нужда от заглавие, нито заглавието от мен…
Голяма отговорност е да ти имат доверие. И да го знаеш. И да го вярват.
Искам да ми вярват, не искам обаче да е достатъчна причина, за да не помръдват мислите никога под формата на въпрос, искам си онази капка съмнение, искам онази тревожност на моменти, искам отношение, лично. Не искам сляпа вяра, на която да не липсва малко колеблива мисъл, малко несигурност, малко замисляне…
Толкова сложно и прикрито е общуването, често.
Крещиш отвътре, а се усмихваш. Искаш да прегърнеш, а отблъскваш, ако те прегърнат.
И всеки разчита на възприятията си, разчита на усещанията, после евентуално си припомня и страда.
После евентуално прегръщаш и забравяш, но никога не се случва.
После вече и не прегръщаш.
А предпочитам да съм лоша, крива или слънчева, но да е искрено. С емоция и отношение.
Не искам да ме обичат само в мислите си, в писмата, на картичка за рожден ден, преди секс или на морето. Искам, когато ме обичат да е изкрещяно. Не буквално.
А аз, ще се науча ли да обичам така?
Променям се. И това не подлежи на промяна. Случва се. Осезаемо. Точно тук и сега.
И крещя… И не е от любов…
ноември 29th, 2010 at 12:11
Не искам да ме милосват и слънчосват клиширано.Не искам куртоазни отношения и натруфени,претруфени ласкателства.Не искам напудрени милувки и благородна завист и лъжи.
Допускам те до себе си.Не ме наранявай и ти,не предавай доверието ми.Имам нужда да бъда истинска…в теб и чрез теб.
Не искам да съм въпрос на настроения.Не искам да съм „празнично помилвана“.
Аз съм крайна в чувствата си,защото най-истинските неща са именно тези,които са „докрай“.
Искам си отношението до дъно.На екс.
ноември 29th, 2010 at 12:37
Отношението, онова личното, е водещо за мен!
Малките неща, когато липсват… често водят до големи неочакваности!
ноември 29th, 2010 at 13:01
Малките камъчета могат да те докоснат точно там,където големите няма да улучат.
И липсата им понякога се набива много повече на очи…