Вятър, който издухва мислите…

Вятър, който издухва мислите…

Освен косата ми, чак мислите ми се разрошиха. Той е виновен. Вятърът!
Прибрах се с вятър в очите, чак миглите ми се заплитат.
Торбичка подскачаше пред мен, лековато някак.

Слушай ме…

Слушай ме…

Много приятно е да слушаш, докато говориш. И да те слушат, докато говорят.
И слушам те. И слушай ме.
И Белослава!

Червена като вино…

Червена като вино…

Червеното вино опива в червено. Глътка след глътка.
Мислите ми са червени. Мисъл по мисъл.
Устните ми са белезяни в червено. Капка по капка.

„Не свиквай с мен и с цвета на очите ми…“

„Не свиквай с мен и с цвета на очите ми…“

От толкова много думи, загубих смисъла на всички. Всички многоточия пропадат под един неочакван въпрос. Любимите ми многоточия не могат да продължават да въздишат.

Коя е моята калинка?

Коя е моята калинка?

От няколко дни на терасата отглеждаме калинки. Аз не знаех, докато един ден с прането не прибрах и няколко от тях вътре. Надявам се, че не съм ги прибрала в гардероба. Ще се изненадаме взаимно.