И всеки следващ е с най-зелените очи…
Успях да прочета „Любовта трае три години“ на Фредерик Бегбеде и макар да завърши по-скоро оптимистично, остави странен привкус в мен. Книгата е чудесна, реалността не толкова.
Замислих се за отношенията между двама. И за онези моменти, в които спирате да проявявате онази ежедневна нежност. Когато спирате да ходите на кино заедно или когато ако сте заедно на кино-не се държите за ръце. За онези моменти, в които вече не се държите за ръце.
Не знам колко трае любовта. Никога не съм била добра с цифрите. Продължителността стряска, особено ако я няма.
И всеки следващ е с най-зелените очи. С най-нежното похъркване. С най-незабравимото име. С най-забележителната усмивка. С най-нахалния поглед. С най-меката кожа. Става център на вселената ти. Живееш, за да го виждаш, вдишваш и обичаш. Пишеш чувствата си в писма и изреченията винаги са дълги, не можеш да спиш, проявяваш слабост, оставяш съобщения на всички възможни места, способен си да да говориш за всеки детайл от другия с часове, да наблюдаваш тези детайли с часове, заживяваш в очакване, никога да не бързаш, никога да нямаш време, винаги да си готов, да искаш още, да си личи, че искаш, да го гледаш така, сякаш го виждаш за първи път, да можеш да шепнеш с очи, да имаш поне три синонима за очите му, да прилича на мечтите ти, винаги си зает да галиш косите му, небето е розово, искаш да разбираш, да изследваш, да се впечатляваш, да откриваш, да търсиш, да намираш… и е хубаво, и е ужасно, и е краткотрайно…
май 21st, 2010 at 12:01
не всяка голяма любов е роман, някои любови са новели, разкази, страници от битието…но пак са пълни с всичко, което прави любовта между двама истинска и незабравима…на кой каквото му е писано
май 22nd, 2010 at 00:14
когато откривах това ме сполетяха тези думи:
„голямата любов винаги е следваща“
сега споря със себе си
кой е прав-ще видим ;)
ноември 29th, 2010 at 12:21
Непознатото е най-зелено и новото небе е най-розово.
Пренасищането е враг на любовта.
Навикът води до претръпване.
Ако искаш вечна тръпка,тогава трябва да се научиш да нямаш „ежедневие“.
Любовта слее ли се с ежедневието и ти ставаш част от него.
И все пак всеки следващ е невкусен.Виждаш сладкото,а горчивото е някъде там,но не те плаши,а ти тръпчи.
Казват,че вечна тръпка няма.Но има любими ястия,любими шоколади…И чувството с тях нали е божествено.Но не ги ядеш всеки ден.Те са част от живота ти,но са някъде там…Това е тайната.Свободата да бъдеш и близко и далеч,да не те чувстват като „моя“,да не го чувстваш като „твой“.Любовта тръпчи,когато е „някъде там“.
„близкото гнети,за това пък далечното погубва.“