Всички мостове водят до…
Сутринта, преди заминаването, се събудих по тъмно. Очакването не ме остави да спя, нито минута повече.
Чаках тихо, с кафе в ръка, да се събуди този ден. Няколко часа след изгрева излетяхме. Високо.
И така започна съботата ни във Венеция.
От един малък мост се откри гледката към много други мостове и всички тези лодки, гондоли, вапорета и къщи, потънали във водата. Венеция не е клише. Не е прехвалена. Не е очаквана. Тя плува.
Имаше толкова много хора с куфари, че в един момент се сляхме с всички тях.
Нямаше нито една кола, макар че не спрях да се обръщам наляво и надясно, за да видя от всеки мост какво се вижда. На път за хотела много малки магазинчета надничаха на улицата, а от витрините преливаха всякакви неща за ядене. Кафето, което пият на крак в онези безкрайно ситни чашки. Чантите Прада, които продават на земята. И италианците в бели престилки, които очакват клиентите си. Маските, които те гледат през витрините. Тесните улички, в които можеш да заклещиш себе си. Вятърът, който се усеща близо до водата и чакащите гондоли под всеки мост.
На рецепцията в хотела бяха така любезни да ни подарят карта с подробно описание кое къде се намира. И това мазно: Грациеееее, което повтаряхме като папагали за всичко.
На моста Риалто се снимат всички, които са във Венеция. И има защо. Много и се целуват. И има защо. Измежду всички тези целувки и снимки имаше един гълъб, който също съм сигурна, че присъства в кадрите на хора от цял свят. И има защо.
Само във Венеция можеш в ирландски пъб да слушаш Нора Джоунс.
[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=9__6TAVTwtk[/youtube]
Вече знам, че всички мостове водят до Венеция.