Какво клише! Каква истина!
Ирония ли е, че преди, когато не съм знаела дори какво точно е романтиката, срещах ужасно романтични момчета?
Такива, които ще те догонят с колелото, за да ти подарят вафла. Такива, които пишеха мили бележки. И нямаше нужда от емотикони, защото чувствата на срамежливост и вълнение се изписваха толкова силно на лицата им.
Такива, които звъняха и затваряха телефона, когато чуеха гласа на баща ми. И винаги, когато аз вдигах минута по-късно, никога не бяха звъняли точно те.
После, в края на ученическите ми години жестовете се видоизменяха, но още ги имаше.
Още помня едно лале под чина. Изписваха стените с моето име. В дискотеките имаше по една песен за мен. Музиката, която звучеше от колата, докато сме спрели да гледаме звездите. Червеното яке, което сваляше за мен, за да ме завие. Сутрешните и сънени целувки по носа. Когато той си миеше зъбите с мен. Когато ми подариха балони и преди да ги хвана излетяха във въздуха и той тичаше, за да хване поне един. Бала и онзи танц. И онова пътуване. И онова лято. И…
Толкова романтични момчета имаше, чудя се какво ли стана с тях? Колко неромантични са вече?
Днес е 8-ми март и не се научих как да се държа на този ден.
Когато липсва романтика, спирам да съм романтична и аз.
Тук ли е момента да кажа на всички жени, които имат до себе си романтични мъже, че това са единствените романтични мъже?!
Какво клише! Каква истина!