„Не свиквай с мен и с цвета на очите ми…“
От толкова много думи, загубих смисъла на всички. Всички многоточия пропадат под един неочакван въпрос. Любимите ми многоточия не могат да продължават да въздишат. Толкова дълго въздишах, че да пиша без тях вече не умея. И други неща не умея, а трябва!
Всяко изречение приключва с точката, която поставяме. Смисълът също.
Точката, която поставят хората помежду си няма бъдеще на многоточие…
Неочаквано подходящо е да споделя един стих:
Друго измерение
само минавам
не свиквай с мен
и с цвета на очите ми
не улавяй усмивката
уязвима е при допир
само минавам
не казвай
колко дълго
си чакал
не позволявай
на пръстите
да ме запомнят
трудно ще изтръгнеш
липсата
не събирай силуета ми
хоризонта му
е безупречен
не ми махай
за сбогом
назад не се обръщам
не свиквай с мен
само минавам
през
с ъ н я ти
Н. Стефано
Tags: Надя Стефано, Поезия, сбогом, сън
октомври 29th, 2010 at 13:35
Замислям се сега, след поставена точка, дали наистина няма възможност за многоточие. Понякога в живота, макар и рядко, има редакции. На осъзнатото…
октомври 29th, 2010 at 14:03
За понякога съм съгласна, че се случва.
А замисляла ли си се, че точно заради многото редакции е време да се сложи точка?
И след една такава точка, няма многоточие.
октомври 30th, 2010 at 12:29
О, не, не много редакции! Тогава се получава глупав разказ с липсващи мъдри изводи. Става въпрос за моментите само, които осъзнаваме като важни, като имащи още да ни дадат, а сме ги прекратили безвременно. Аз за малко да се шопна в такава ситуация, оттогава внимавам на какво и как слагам точка:)
Та в случая, за който ти говориш- да, няма многоточие, не трябват и много редакции- напразно пропиляно време ще е това, на наивен оптимизъм, че следващият път, другият шанс ще е различно. Никой не разполага с лукса на толкова много време. В същото време и Хипократ още е установил, че човек е единственото животно, което два пъти може да нагази в една и съща река…. ‘ щото нали сме най- висшият бозайник…. по глупост също, предполагам:)
ноември 1st, 2010 at 12:31
многоточията са въздишки… както пеперудите в корема са желания, както тирето свързва две половини от цялото… точката е началото на всяко многоточие. както и краят.
ноември 29th, 2010 at 11:44
Аз не вярвам в „напразно пропиляното време“.Не е било напразно,ако те е научило на нещо.Не е било и загубено.А многоточията и въздишките са един от многото начини да трепкаш,да се надяваш и да вярваш.Човек може да бъде щастлив и в тъгата си,именно защото се чувства жив.
Не обичам точките.Толкова е хубаво онова чувство на незавършеност и на очакване…………..