Сутрин и вечер
Последните няколко седмици сутрините ми са прегърнати. С тази разлика, че не са онези прегърнати сутрини в леглото, а други.
Натискам се с непознати. Сутрин и вечер. В градския транспорт.
Пътят е дълъг, ръцете са много, всичките-непознати.
Ах, градски транспорт, кой ме запозна с теб?
Малкото пъти, в които съм си „позволила“ да седна ме стрелкат с поглед, пълен с обвинения.
А ако седалката е една идея по-широка, сядат не до мен, а върху мен, с думите: то има място. Е, има! Как да няма? Седнете даже двама!
Никак не обичам непознати да ме докосват, да се обтриват в мен и да се душим. Ама хич!
И като започнат разни моми да развяват буйни гриви и усещам как нещо ми лази по гръбначния стълб.
Тъкмо започна да гледам произволно през прозореца, ако изобщо го виждам и се намери някой да ме подпре. Отзад. И ни напред, да не говорим за назад!
И като искам да се хвана поне за седалката, все се намира някоя стрина, която е оплела цялата си снага.
За да се перфорира един билет минава през поне 7 ръце. Стига до мен с вид на прегризан. А може и да е.
И така си пътуваме, мишница в мишница!
юли 15th, 2011 at 09:18
Прегръщам те, с друга прегръдка.
юли 16th, 2011 at 10:55
Аз те прегръщам с онази прегръдка.