Улици за бягство…
Еднопосочните улици ме водят в една посока. Двупосочните предлагат избор. Дългите изискват време. Задънените хабят нерви. Градските предполагат удобни обувки. И всички тези улици ме водят някъде. Или просто аз доброволно ги следвам. Стигам някъде, докато те ме отвеждат там.
Улиците… онези, тези, там, тук, с хора, с павета, с крачки, с шахти, с релси, с пешеходка пътека, завиващи встрани, в посока нагоре, иззад онзи ъгъл, там до булеварда, в края на квартала, отдясно, след две преки, улици с имена и някъде там, и моята улица, която води при мен. Всеки път.
Вървя ли или се разхождам, гледам или виждам, само слушам или чувам, с цел или безцелно, с някой или сама, с непознат или познат, с близък или далечен? По тази улица или по другата?
На една конкретна улица, пресичаща средата на онова място, спрях. И зачаках. Светофар, такси, момент или просто вдъхновение. Светна зелено, дойде такси, моментът ме отмина, но бях вдъхновена.
Разхождам се и гледам в краката си, понякога когато пресичам също, дори и така обаче не се блъскам в хората. Разминаваме се. Буквално. Остава само бегъл профил, евентуално, и аромат, евентуално.
Пресичаме една улица, а посоките ни са различни.
Гледаме се от двата края на улицата, за да се разминем веднага, след като се приближим.
И бързаме, някъде. Времето се измерва с погледи. За десет минути срещнах повече от десет погледа. Втренчени, празни, внезапни, търсещи, притворени, мигащи, отминаващи. Все погледи и все непознати.
Прибрах се със затворени очи.
И се скрих. В очите му…
юни 14th, 2010 at 17:38
Криеш се в нощта ли, Слънце?
юни 17th, 2010 at 21:01
Всяка вечер.