red orange yellow green blue pink

Понякога не ми достигат часове, за да се сбъдна…

Блус 4

Не зная как да се държа, когато ме обичат.
Разплисквам се по някакви излишни улици. Купувам
си лимони. Пея. Прииждат равнините във главата ми.
Понякога стоя със часове. И пуша фикуси.
Зениците ми скачат до Зеландия. И по-натам. Тогава търкам
тялото си в будката за вестници. Така се зазорявам
някой път. Пред будката за вестници.

След това отивам в къщи. Слушам музика. Основно
вехти банди. Говорим си със Юлия. Сънуваме, перем,
поливаме цветята. Не пускаме пердетата. Минават
седмици, сезони, кораби. Поливаме цветята. Сутрин
градът е по-особен, по-епичен. Мирише на млеко и
дюли.

Търкаляме се в подлезите му, по кафенетата.
Четем списания и вестници. Понякога говорим
за България. Крещим. Небето е с хиляди етажи.
Напиваме се рядко. Сресваме трамвайните мотриси,
релсите. Събуваме обувките и продължаваме. На Юлия
червилото й потъмнява. Става гъсто, бежаво.
По-облачно.

Прибираме се вкъщи. Готвим. Поливаме цветята.
Храним се. Поливаме цветята. Спим. Сънуваме сезони,
кораби, дървета, Събуждаме се много рано. Стоим
така събудени. Прозорците са влажни и безпътни.
Понякога не вярваме във нищо. Особено през март.
Когато светофарите са натежали от плод и от
мушици.

Когато ме обичат се срамувам. Движенията
ми се пръскат по стените. Стените са нацапани
с боя и гурли. Купувам си лимони с килограми.
Запомних продавачката. Гримът й е достатъчен.
И даже малко повече. Изпълнила е цялата витрина.
Миглите й са намачкани и тихи. Харесвам тази
аристократичност. И зеленината в погледа.

Понякога не ми достигат часове, за да се
сбъдна. Стоя и слушам музика. Основно мъртви
банди. Когато Юлия я няма, се отнасям. Разхвърлям
синусите си. Мърморя. Нямам израз. Стоя пред
гардероба дълго. Ставам мнителен. Подпухвам.
Играя си с вратата. Не си познавам дрехите.

Дори не зная как да се държа, когато ме
обичат. Цъфтя и губя чувството за отговорност.
Нямам органи. Ехтя. Говоря светло със съседите.
Съседите са ретро. Разплисквам се по някакви
излишни улици. Градът е пълен с антибиотици и
витамини. И с Юлия е пълен. Най-вече с нея.
С обеците й. И роклята.

***

КАНЕЛА 6

Само когато си тръгваш, правя опити за поезия. Само
тогава изпитвам естествена необходимост да се изразя,
да публикувам остатъците от организма си. Само тогава
мога да гравирам комплексите си сред тези редове. Да
прожектирам кинолентата от ирисите си. Това е разточителен,
полифоничен процес. Това е сърдечен мониторинг. Това е
интервенция върху всяка чиста клетка. Това е да гониш
трамвая в село Рударци. Това е да тананикаш Шопен в
магазин за колбаси. Това е няколко пъти „Смърт във
Венеция“. Това е основен, пълен, завършен курс по тъга.

Отложих всичките си самоубийства заради теб. Изрязах
всичките си депресии. Остъргах сълзите си до тенекия.
Оставих кръвното си налягане да се рее сред вятъра,
надеждата, маковете. Аз – един, който уважава смъртта.
Цялостното й присъствие. Безцеремонно се взрях в миглите
ти. Изтъпях по миглите ти. Нашмърках се от миглите ти.
Облакътен върху миглите ти, започнах да превеждам света
през тях. Може би никога не съм те заслужавал. Може би
съм демоверсия на бъдещите ти планове. Може би съм
работен вариант на някой друг след мен.

Приех трептенето на миглите ти като конституция.
Диханието ти като доктрина. Това беше важно за мен. Като
първа необходимост. Като петия сезон. Като прозорец в стая.
Като бял лебед в лебедово езеро. Като естетика, на която мога
да остана верен. Като единствената възможност да покажа
среден пръст на света. Ексклузивна възможност да се усмихна.
Никога не съм се смял така. С пълно гърло. С всички зъби. Аз
един на последно раздаване. Аз – PR на аутизма и Цветаева.
Аз – дистрибутор на винилово щастие. Аз – юпи от 18. век…
За какво ти бях изобщо.

Много ме боли, когато си тръгваш. Това не е някаква
глезотия. Нито творческа сентенция. Нито аристократичен
модус… Това е болка. Отляво надясно, от сутрин до вечер, от
мрак до изгрев. Това е елен в панелка. Лилия във ваза. Луна в
чаша. Наясно съм, че само през поезията мога да кажа още
нещо за себе си. Да се захлупя тотално в арта. Да пропагандирам
сецесиона, хубавото, чучулигите… Позитивното в новите
поколения. Но това е болка. Много ме боли. Генезисно, пост,
суб ме боли. Това е армани на болката. Това е „Болка,
Болко-о, Болчице…“ от А.Г.

Оттук нататък всеки ден ще те забравям. Това ще бъде дълъг
и метастазен процес. Това ще бъде до последния ми пирогов.
До последната ми диагноза. Това ще бъде неотменна част от
жизнените ми функции. Това ще бъде дълбоко в четката ми за
зъби. В лявото ми полукълбо. Във всичките ми бъбреци и
функции. Аз – който исках да бъда импресарио на миглите ти.
Аз – който направих всичките си творчески планове около
трептенето им. Аз, който ги разказвах пред сорбоните. Аз,
който затворих всички светове в очертанията ти…
Сега изобщо на кой свят съм…

Всъщност това не е опит за поезия. Нито литургия пред
общественото. Това е утопична възможност пак да се усмихна.
Да изтекат соковете ми от бакарди и от бира. Отново да се сбъдна
сред готиките, месечините, росата. Толкова обикновени неща.
Толкова сложни за мен. Това няма нищо общо с поезията.
Трептенето на миглите ти е поезията. Другото е секънд хенд,
търт хенд, другото е Томас Ман без „Смърт във Венеция“,
U2 без Боно, есен без жълто. Трептенето на миглите ти е
началото и краят на поезията. То е избрано от Уитман
до днешните пишещи братя.

Елин Рахнев

Колкото и да чета, каквото и да прочета, няма да е като това! Каквото и да напиша сега, няма да е като това. Само това е…

Tags: ,

One Response to “Понякога не ми достигат часове, за да се сбъдна…”

  1. Cream Says:

    Ех, Елин! Ех, Рахнев!

Leave a Reply