sun. sunrise. sunset. night. repeat.
Слънце в изгрев…

Обичам Zero 7, особено когато съм в онези някакви настроения. On repeat.

„Destiny“

I lie awake
I’ve gone to ground
I’m watching porn
In my hotel dressing gown
Now I dream of you
But I still believe
There’s only enough for one in this
Lonely hotel suite

The journey’s long
And it feels so bad
I’m thinking back to the last day we had.
Old moon fades into the new
Soon I know I’ll be back with you
I’m nearly with you
I’m nearly with you

When I’m weak I draw strength from you
And when you’re lost I know how to change your mood
And when I’m down you breathe life over me
Even though we’re miles apart we are each other’s destiny

On a clear day
I’ll fly home to you
I’m bending time getting back to you
Old moon fades into the new
Soon I know I’ll be back with you
I’m nearly with you
I’m nearly with you

When I’m weak I draw strength from you
And when you’re lost I know how to change your mood
And when I’m down you breathe life over me
Even though we’re miles apart we are each other’s destiny

 

I’ll fly, I’ll fly home
I’ll fly home and I’ll fly home

… а аз обичам Него. И тихо.

Най-щастлива повече не съм била.

Ш-ш-ш.

Днес моето рамо, смисъл, щастие празнува. Привилегията на дългите връзки е да познаваш другия. В детайли. В години.

В изгреви. В залези.

Николай, удоволствието е мое! <3

Когато бях малка, всичко се случваше бързо – порасването, летата, кака Лара в неделя следобяд, гроздето, което се яде с шепи, раните по колената, сладоледът, който се топеше със скоростта, с която се спусках с колелото по стръмната улица, морето, тичането, сякаш днес е за последно, сякаш ако не изквичиш ще изпуснеш момента… И всичко е истина. И така само се живее смислено, когато всичко е с емоция, с отношение и по детски!

И всяка част от мен си спомня колко щастливо дете… бях!

Честит празник на най-добрата част от човечеството!

Тя е лято. На вид и на вкус.
Като вишна, узряла в ръцете ти,
тя е пулсът на твоя пулс
и тръпчиво сладни по небцето ти.
Ти не можеш да кажеш каква е.
Тя прилича на слънце и дъжд.
Тя е някаква мъничка тайна
във очите на влюбен мъж.
Тя е мекото, нежно лоно,
във което потъваш, обичайки.
Тя е твоето бъдеще. Тя е спомен.
Не е нищо особено. Тя е всичко.

Caribiana

Топла, ароматна, лежерна, морска и безкрайно вкусна е Гърция. Напоследък силно я предпочитаме. И има защо.

Пекарните в бяло , отворили врати, носят неповторим аромат на топлина и вкус.

Чайките, които летят с крясъци. Скуа, скуа, скуа.

Всяка таверна предлага прясна риба. И поне три котки.

Салата, ах, тази гръцка салата – има всичко, което обичам, полято обилно със зехтин, така че да изям една пекарна.

Зехтинът се лее в изобилие. Узото се пие и на силно слънце. Хляб и вода те посрещат на всяка маса.

И времето е спряло. И ние не искаме да бързаме.

Морето наднича зад всеки ъгъл, намига със слънце, спуска се по стръмни улици, пени се на брега на хотела ти и е там, близо до теб.

Всяка сутрин. Всяка вечер. Ежесекундно.

Влюбих се в няколко жълти къщи. С тенти, без тенти, с котки, без котки.

И всъщност разбираш, че е нужно много малко, за да си щастлив.

Шепа маслини, малко риба, зеленчуци, любим човек и онова спокойствие, което всеки път морето тласка към брега.

… за да стигна до изгрев! Морски. Отразен. Солен. Любим. Един. Наш.

Ръцете му са на волана. Усмивката е в очите ми.

Искам да избягам с него. На морето. Всеки път.

Да преплитам ръцете си в ръцете му, ризата му да е разкопчана, да го гъделичка косата ми по брадата и да си шептим, докато вървим по морски улици, които откриват морето и небето. В едно.

Да ме снима, без да го виждам, че го прави.

Внезапно да ме погледне с усмивка. Да не му кажа нищо, но да знае.

Морски е гласът, кожата, мислите. Неговите.

Едно море. Един мъж. Цяло лято.

Забързани в ежедневните светофари, мокри улици, непознати хора, опашки, клаксони, улични котки, разговори с други непознати, фейсбук, който не е вече толкова личен, а някак служебен, което прекарва времето ти не в спомен и усмивка, а в досада и задължение, когато се приема за нормално да си все зает, да не виждаш близките си, понеже нямаш/т време и от моментите, когато си разочарован, че се случва, се стигне до моментите, когато всъщност времето е минало.

Когато от зима стане пролет и това, което напомня за смяната на сезона е липсата, която чуваш, че имат към теб. И се питаш, как се стигна до тук и защо продължава моя глас да трепери и да не ми се разбира дума, а отсреща да не е такова, каквото…

Различни нива на чувствителност. И липса. Явно.

Клишето на деня, в което се оказва, че вярвам:

Отделяйте време, за хората които обичате, иначе времето ще ги отдели от вас…!

Далечно ми е. Далечна съм. И мин.време беше…