sun. sunrise. sunset. night. repeat.
Слънце в изгрев…

Сутринта чух, че се звъни на вратата. Сложих един пуловер и предположих, че е някоя съседка. И беше така, държеше в ръцете си ключ от вратата до нашия апартамент с молба да помогна да отключи. Оказа се, че другата ни съседка-около 70 годишна, живееща сама, не си вдига телефона и според думите на другата: май нещо лошо е станало! Отключих вратата и тогава видях, че има сложена верига, за да подсигури нечия самота от нахлуването на непознати. Последва някакъв опит за комуникация от моя страна, когато в процепа на вратата и с помощта на огледалото в коридора, видях че жената лежи на земята. Изтръпнах. Помислих си най-лошото. Започнах да блъскам вратата, която нямах никакви шансове да отворя сама. Намерих отвертки, чух и пила, след което започнаха някакви отчаяни опити да разхлабим, избутаме, отвием или каквото там, пустата верига. Жената, за щастие, по едно време явно се е посъвзела и почти без гласа каза, че не може да стане, за да отвори. Друг съсед се появи, с общи усилия изпилихме веригата и успяхме да отворим вратата. Междувременно се обадихме на 112. Около пет минути ме разпитваха подробно коя съм, тя коя е, кой номер е апартамента, каква е сградата и подобни. Влизайки в апартамента стъклената врата на хола беше счупена, всичко беше в стъкла, а жената лежеше на леглото-ни жива, ни умряла. Беше притеснена и безпомощна. Опитах се да помогна, като се подпира на мен, за да стигне до банята-безуспешно обаче. Тя не можеше да стой права, а аз нямах нужната сила, за да я държа сама. Страх ме беше да не я изпусна. Оказа се, че понеже не е могла да стане е свършила всичко в бельото си. Бърза помощ не се забави много, пристигнаха мъж и жена. Разпитаха ни на колко години е, боледува ли и от какво, все неща, които аз като просто съседка, няма как да знам. Имахме късмет, че макар и бавна, жената бе контактна.
Замислих се колко ужасно е, че е сама. И защо, по дяволите, близките са я оставили сама. Това трябва да бъде подсъдимо. Не говоря за тези самотници, които са такива, защото нямат живи роднини. Те според мен е редно да живеят в старчески дом. Говоря за тези, които не само имат роднини, но и знаят, че не могат да разчитат на тях.
Не може една възрастна жена да изпитва срам, понеже се е напикала и да няма близък, който да я измие или преоблече. Стана неловка ситуацията, понеже лекарката попита кой ще я подмие. Попитах я с неразбиране: Аз ли?! Тя отвърна също толкова потресено: Е, аз ли?! В този случай кой следва да се погрижи за деликатната ситуация? Лекарката, която в крайна сметка не е санитарка или непозната съседка, с която жената си разменя репликите добър ден, добър вечер? А болната през цялото това време е там, вижда, чува. И нищо не може да направи.
В крайна сметка сестрата я придружи до банята, сложи памперс. После поставиха едно одеало на земята и двама мъже започнаха да я мъкнат като чувал с картофи по стълбите. Гледката беше ужасна, носилката си стоеше в линейката, поради липсата на асансьор в сградата. Наложи се да спрат между етажите и да повикат непознат от улицата да помогне, понеже явно не бе удобно да я носят така. Улицата ни е тясна и малка, затова и линейката бе спряна някъде наблизо и се наложи да я подпалят отново, за да пристигне пред блока.
И нямаше кой да я придружи до болницaта. Така сама, с памперс, полуоблечена и уплашена, съседката ми бе откарана.

Не мисля, че може нещо по-лошо от това да се случи. Предполагам това да усещаш себе си като нещо неприятно и болно, от което странят хората, е сигурно най-отвратителното чувство на света.
И че си сам-сутрин, вечер, в болките си, в кризите си, в пикнята си.
Поради липсата на близки, близки се оказват съседите, само заради това, че са наблизо. Буквално.
Много възрастни не са просто болни, те са сами. Какво по-страшно от това? Какво по-болно от това?

Вярвам, че всички, които са сами-живеят на едно тъжно и болно място.

Tags: линейка, самота, съседка